Незабелязано до двете жени се присъединява едно от въпросните приятелчета. Днес интервюират Боби: “Защо се грижи за кучетата? Как се справя? Какво й дава това? “

Кучето е привело глава, сякаш се старае да не изпусне нито дума от разговора. Всъщност мислите му го отнасят далече ... в един друг свят, когато не подозираше, че съществуват хора като Боби:

  “Страхът пълзеше упорито през разядените от времето фуги в стените, през прекършените крила на прозорците. Напрежението растеше от ден на ден. Смразяваща тишина беше завладяла доскоро шумната кучешка къща. Така я наричаха с погнуса и възмущение съседите.

Никой не знаеше колко са обитателите й. Чуваха ги, когато Онзи нахлуваше в стаята им, а крясъкът му надвиваше кучешкия лай. Успяха да ги преброят едва, когато малката уличка бе блокирана от колите на кучкарите.

“Най - сетне!” - чуваха се одобрителни възгласи - “Ха сега, да ви видим как ще лаете ...  за последно”

За огромно разочарование на съседите, кучкарите се оказаха от ония, дето помагат на помиярите, вместо да ги трепят. Въпреки това, представлението си заслужаваше.

Почти безжизнени от сковалия ги страх, мършавите кучета влудиха публиката с окаяния си вид. Вместо състрадание, нещастните животни предизвикаха само ярост у съседите. Още миг и озверялата тълпа можеше да се нахвърли върху кучетата.

Затова жената, която разпределяше местата в колите, припряно потърси пулса на последното куче, което сякаш бе заспало.

Николай чуваше притесненото бърборене на хората, но нямаше сили да продължава - всичко свърши вчера, когато отведоха Силвия. С нея израснаха заедно. Тя му вярваше и разчиташе на него. Затова Ник стана водач на глутницата. Така се изнизваше времето: в крехката радост да споделят оскъдната храна и да се топлят в мразовитите нощи. От братята и сестрите им оцеляха само те двамата. И Николай повярва, че ще бъдат заедно до края. Но всичко свърши. Остра болка прониза сърцето му - досега винаги успяваше да скрие някое от бебетата, докато Онзи натъпкваше останалите в мръсна торба и ги отнасяше нанякъде. А сега? - Силвия без него нямаше да се справи.

 - Изпускаме го, по-бързо! - долови съзнанието му - Хей момче, дръж се! Пристигаме!

Приятелите на кучетата успяха да вдигнат на крака стария Николай, въпреки че дълго време отказваше да се храни, заровил муцуна в лапите си, сякаш искаше да изчезне от този свят.

Погрижиха се Николай да бъде от първите осиновени кучета.Но осиновителите му скоро го върнаха: 

Николай, сякаш горд от стореното, въодушевено махаше с опашка. Не разбираше, че шансовете му за нов живот бързо се стопяваха - беше прекалено стар, за да се справя сам на улицата, а желаещи да го приемат за свое куче нямаше. Идеята кучето да бъде евтаназирано взриви и без това напрегнатото ежедневие на кучкарите. До деня, в който го заведоха на паркинга. Пристъпваше като осъден, без право на помилване. Знаеше, че и тук няма да го приемат. Влезе в колибата, предназначена за него, и тогава ... се появи тя. Кучето изръмжа предупредително, но засмяната жена не се впечатли:

Жената се приближи и подаде ръка. Ярка слънчева светлина се плъзна по стъклото на очилата й, за да се посипе в следващия миг като златен дъжд върху новите двама приятели.

Застанали наблизо, кучкарите застинаха удивени от тайнството на светлинната магия: жената и кучето, озарени от огнения слънчев дъжд.
Всеки един от тях щеше да скъта дълбоко в душата си спомена за това вълшебство. А сетне щяха да черпят сили от него винаги, когато съдбата ги изправяше срещу човешката грозотия. Защото мисията им беше такава: да търсят и да намират човеците сред нас.”

- А това от вашите кучета ли е? - звънливият глас на журналистката изтръгна старото куче от спомените.

- Да, това е Николай - Боби плъзна ръка край ушите на приятеля си. - Как си момчето ми?